Taizé

Смелостта на милостта

2016-06-24T13:04:12Z

През 2015 година в Taizé се опитвахме да намерим начини, които са толкова необходими в днешно време, да бъдем солидарни. Нови кризисни ситуации като бежанските, екологичните и социалните представляват предизвикателство за вярващи от различни религии, както и за невярващи в световен план.

Въоръжените конфликти и насилие бушуват в името на нехуманни идеологии. Ние ще продължим нашите “поклонения на доверието”, оставайки бдителни, именно като начин да се противопоставяме на страха, който произлиза от несигурността. Сега повече от всякога е нужно тези, които живеят в свят на солидарност или очакват такъв да се подкрепят взаимно.

Когато бурята бушува къща построена на камък остава здрава (Матей 7:24-25). Ние искаме да построим нашия живот върху думите на Христос, а нашият камък се състои от няколко прости евангелски принципа, достъпни за всекиго: радост – простота – милост. Брат Рoжe постави именно тях в сърцето на живота в общността в Taizé. Те му позволяваха да продължава дори и в най-трудните моменти. Той ги прие като своя същност и се връщаше към тях всеки ден.

Тези три думи ще бъдат наши пътеводители в пътуването ни през следващите три години. През 2016 ще започнем от милостта – в същия дух като Годината на Милостта, започната от папа Франциск.

Евангелието ни приканва да свидетелстваме за Божията милост. Ето пет предложение, които да събудят в нас смелостта да бъдем милостиви.

Брат Алоис

Първо Предложение

Да доверим себе си на Бог, Който е Милост

...Понеже си Бог, Който обича да прощава, благ и милосърден, дълготърпелив, изпълнен с милост...
(Неемия 9:17b)

Затова бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден (Лука 6:36)

Според Библията Бог е милост или с други думи съчувствие и доброта. Когато Христос ни разказва за бащата и двамата му синове в притчата за блудния син Той ни показва, че божията любов не зависи от доброто което вършим, а е дадена безрезервно. Бащата обича сина, който остава верен цял живот и протяга ръцете си към този, който го е напуснал, докато същия е още далече.

Бог сътвори човечеството по свой образ. А “ставате подобие, когато се сдобиете с доброта. Вземете сърце изпълнено с милост и доброта, за да се облечете в Христос”. (Василий Велики, IVти век)

Божията любов не е само за един момент, а винаги. Чрез нашето съчувствие ние можем да бъдем отражение на тази любов. Като християни ние споделяме с огромно количество вярващи и от други религии грижата да положим милостта и добротата в центъра на живота ни.

++ Нека приветстваме божията любов. Той никога не затваря сърцето Си за нас и Неговата доброта ни е постоянен защитник, дори когато нашите грешки ни спъват. Ако сме се отдръпнали от Бог то не трябва да се страхуваме, а да се върнем при Него и на Него да се доверим. Той винаги ще протегне ръце да ни посрещне.

++ Не трябва да приемаме молитвата като трудоемко търсене, а по-скоро да я приветстваме като време, в което да спрем и да вземем глътка въздух, защото когато Светият Дух ни изпълни с божията любов Той ни позволява да продължим живот в милостта.

Второ предложение

Прощавайте отново и отново

Божието опрощение няма край. През целия Си живот и дори на самия Кръст Христос прощаваше, отказвайки да осъди когото и да било.

Да знаем, че имаме прошка и да дадем същото – това е една от най-освобождаващите радости. Тя е източникът на вътрешен мир, който Христос иска да ни покаже.

Църквата, събранието на тези, които обичат Христос, е призвана да се остави да бъде преобразена от милостта. “Когато Църквата се смири, слуша и заздравее тогава се превръща в това, което носи най-много светлина – общение на любов, състрадание и утеха – ясно отражение на Възкръсналия Христос. Никога далечна, никога защитаваща себе си, освободена от всякакво коравосърдечие, може да накара смирената вяра да се вкорени в нашите човешки сърца.” (Брат Роже)

Божието послание за милост не може да бъде използвано като оправдание за зло или несправедливост. Напротив, то ни прави по-свободни да разпознаем собствените си грешки, както и грешките и несправедливостта на околния свят. От нас зависи да поправим каквото може да се поправи.

++ Нека прощаваме – дори седемдесет пъти по седем. Ако раната е твърде голяма можем да се опитваме малко по малко. Преди да се прояви желание за прошка то може да бъде засенчено за дълго време от претърпяното.

++ Можем да покажем, че Църквата е общност на милостта, като останем отворени, без дискриминация към тези около нас, като бъдем гостоприемни, като се въздържаме от съденето на други, като защитаваме онеправданите, като създадем всеобхватно и щедро сърце...

Трето Предложение

Приближете се към кризисна ситуация сами или с други

Когато отстраниш от себе си ярема, престанеш да сочиш с пръст и да говориш злобно, предложиш хляба си на гладния и нахраниш живеещия в нищета, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината и твоят мрак ще бъде като пладне.
(Исая 58:10)

Понеже Бог не изпрати Своя Син в света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него. (1 Йоан 3:17)

Иконата на милостта ни показва Христо, Който ни гледа Любов и разказва историята на добрия самарянин (Лука 10): Мъж е изоставен полу-жив край пътя; свещеник и левит го задминават, но чужденец, от Самария, се приближава към ранения, погрижва се за него и го завежда в странноприемница.

Милостта отваря сърцата ни към трудностите на другите, към скритите неволи, към бедността, както и към всички други форми на страдание: детето, което има тежко изживяване, семейство в нужда, бездомник, млад човек, който не вижда смисъл в своя живот, възрастен мъж или жена, които са сами, както и към тези които нямат достъп до образование, изкуство и култура.

В бедните е Христос, който се надява на нашето съчувствие и Който казва: “Аз бях гладен и вие ми дадохте храна” (Мат. 25:35). “ От съчувствие Христос поема страданията на всеки човек. В неговата доброта Той споделя нашите страдания до края на света”. (Максим изповедник, седми век)

Когато сме ранени от премеждия Христос се грижи за нас. Неговия изпълнен с любов поглед може да се разкрие чрез някой, който се доближи до нас, понякога нежеланите от обществото, като чужденеца в притчата за Добрия Самарянин.

++ Нека се доближим, сами или с някого другиго, към проблемна ситуация, по нашия път. Милостта не е сантиментална, но взискателна – тя няма граници. Законите определят ясните ограничения на нашите задължения, докато милостта никога не казва “Достатъчно е, изпълних своя дълг”.

Четвърто Предложение

Разкривайки милостта в нейните социални измерения

“Аз съм Господ, Който проявява милост, съди право и раздава справедливост по земята. ” (Йеремия 9:23)

Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог. (Михей 6:8)

В божието сърце всички хора изграждат едно семейство, а така милостта се разкрива в още по-големи измерения.

За да може солидарност в световен план да се превърне в реалност е незаменимо да се заздравят международните институции, които полагат законите демократично, за да може да се подсигури по-голяма справедливост и да се запази мирът.

Дълговете на бедните държави често са предизвикани от много по-мощни нации и корпорации, които експлоатират ресурсите им. Дори и да ни се струва невъзможно ние да променим това можем да помним, че като опростим дължимото можем да възстановим правдата. В контекст различен от днешния Библията ни напомня: “Ако твой брат обеднее и ръката му трепери от немощ, помогни му – бил той и пришълец или заселник, за да може да живее при тебе” (Левит 25:35).

В целия свят мъже, жени и деца са принудени да напускат родината си. Тяхното тежко положение поражда в тях мотивация, която е по-силна от каквито и да било прегради. Богатите държави трябва да осъзнаят, че те носят част от отговорността за раните на историята, които са допринасяли за масови преселения, а по-конкретно в Африка и Близкия Изток.

++ Необходимо е да се осъзнае, че дори напливът от бежанци и имигранти да създава проблеми той може да бъде и позитивна възможност. Тези които чукат на вратата на държави, по-богати от тях самите, вдъхновяват тези държави да бъдат съпричастни и да живеят в солидарност с тях. Нима тези хора няма да възстановят тяхната виталност ? Борейки се с предизвикателствата, предизвикани от вълната от имигранти, държавите в Европейската общност може да възстановят динамиката си, която се е уталожила.

++ Трябва да преминем отвъд страха от непознатия. Такъв страх е разбираем – тези които приветстват имигранти са понякога ставата изцяло изтощени. Страхът няма да намалее ако просто се затворим зад високи стени, но ще бъде унищожен ако тръгнем към тези, които още не познаваме. Вместо да виждаме заплаха за нашия стандарт на живот или култура в непознатия не е ли по-важно да се приветстваме като членове на едно и също семейство.

Пето Предложение

Милост за цялото творение

Шест дена върши работите си, а в седмия почивай, за да се отморят волът ти и оселът ти и за да си починат синът на робинята ти и чужденецът.
(Изход 23:12)
Шест години сей земята си и събирай плодовете ѝ, а на седмата да я оставиш да си почине. (Изход 23:10-11)

С езика на времето си Библията ни приканва да разширим съпричастността си към околната среда, да уважаваме живите същества, да не обработваме земята безпощадно. Един християнин от Месопотамия е казал “Състрадателно сърце не може да търпи и най-малкото зло или тъга в творението”. (Исак Сирин, VIIми век)

Най-потърпевшите от екологичните катастрофи са най-често най-бедните. Ефектите на промените в климата вече карат много хора да напускат местата на които живеят.

Земята принадлежи на Бог, а хората я получават като дар. На нас е поверена огромна отговорност: да се грижим за планетата и да не прахосваме нейните дадености. Земята не е безкрайна. Хората също трябва да познаят своите граници и да се ограничават.

Земята е нашия общ дом и днес тя страда. Няма място за безразличие в лицето на екологичните катастрофи, изчезването на цели видове, заплахите за биоразнообразието или масивното изсичане на гори в някои части на света.

++ Как можем да изразим нашата съпричастност с цялото творение? Чрез взимането на решения, които засягат всекидневния ни живот, чрез взимането предвид нашите действия като консуматори и граждани, чрез взимането на съзнателно решение за воденето на по-прост живот. Опростявайки нашия начин на живот може да бъде източник на радост. Има хора които постят за климата всеки първи ден от месеца. Взимайки такива решения за да се разкрие божията милост към всичко, което е част от този общ дом е не вариант, а задължително, ако искаме да живеем в него с радост.

Разучаване на песните

2015-11-02T23:00:00Z

Choose a song to open in a new window … - Песни / inc-chants, WideLayout

Към Нова Солидарност

2015-01-06T11:28:14Z

За първи път една от нашите срещи ще се проведе в Берлин. Берлин е град, за който е характерно голямото разнообразие, град обърнат с лице към бъдещето, но в същото време стремящ се да интегрира и спомена за едно болезнено минало. Град, чието население е доказало, че не може да бъде обезкуражено от трудните ситуации. Представлявайки малцинство, християните там се борят да живеят според евангелието. Принадлежащи, каквато е действителността, към различни деноминации, тяхното общо свидетелство и тяхната екуменична обвързаност не са просто право на избор, а жизнена необходимост. Много енории и общности са места на човешка солидарност където бедните са добре дошли.

За първи път брат от Тезе официално посещава Берлин през 1955. При построяването на стената, която разрязва града на две, през 1961, братята зачестяват своите посещения в Източен Берлин. През 80те години на миналия век са били стартирани множество молитвени групи в района. Брат Роже ги посещава през 1986 като част от „похода на доверието“. Било е необходимо да се поиска разрешение от отговорните комунистически инстанции за ровеждането на молитвена служба, която се е състояла едновременно в две големи църкви, Католическа и Протестантска, и е събрала 6000 млади хора от Източна Германия. Било е дадено съгласие да се проведе при условие, че няма западни участници.

Сега, когато този период е вече минало, Берлин се е превърнал в символ за всички по света, които се опитват да преодоляват стени на разделение, стремейки се да разпространяват вярата и доверието.

За нова солидарност между човешките същества, която блика на всички нива – в семействата, общностите, градовете и селата, между страни и цели континенти – изискват се смели решения. [1]

Въпреки, че сме наясно с опасностите и страданието надвиснали над човечеството и планетата, не бихме искали да се предадем на страха и примирението. [2]

И все още, крехката човешка надежда е постоянно заплашена да се превърне в разочарование. Икономическите трудности стават все по-тежки. Понякога съкрушаващата обърканост на обществото, и безсилието пред естествените бедствия, всичко това задушава свежите изблици на надеждата. [3]

Стремеж към създаване на нови форми на солидарност. Може ли да е дошло времето да се направи по-голямо усилие да се разкрият изворите на доверието?

Нито едно човешко същество, нито едно общество, не може да живее без вяра и доверие.

Когато доверието е предадено, раните от това оставят дълбоки белези.

Доверието не е сляпо лековерие, не е някаква повърхностна дума. То е резултат от направен избор, плод на вътрешна борба. Всеки ден сме призовавани да се насочваме от тревожността към вярата и доверието.

Доверието между човешките същества

Разкриването на пътища към доверието отговаря на една много належаща нужда: въпреки че комуникацията става все по лесна и лесна, нашите човешки общности остават разделени и разпокъсани.

Стени съществуват не само между народи и континенти, но също и по-близо до нас, и дори в самите човешки сърца. Помислете си за предразсъдъците между различните националности. Помислете за имигрантите, които от една страна са толкова близо, а от друга често са толкова отдалечени. Религите все още не се познават една друга, и самите Християни са разделени на множество различни деноминации.

Световният мир започва в сърцата ни.

За да дадем старт на солидарността, ние трябва да се обърнем към другите, понякога с празни ръце, само слушайки и опитвайки се да разберем мъжът или жената, които не мислят като нас... и вече счетена за безизходна ситуация може да бъде разрешена.

Нека да се опитаме да проявим внимание и загриженост към най-слабите, към тези, които не намират работа...Нашата загриженост за най-бедните може да бъде проявена във формата на някакъв вид социална ангажираност. На едно по дълбоко ниво тя е отношение на отвореност към всички: тези близо до нас са в някакъв смисъл бедните, които се нуждаят от нас. [4]

В лицето на бедността и неправдата, някои от нас се бунтуват, а в някои случаи са дори изкушени да упражнят безцелно насилие. Насилието не е начин, по който може да бъде променено едно общество. [5] Но в същото време има нужда и да чуем младите хора, които изразяват своето възмущение, за да успеем да схванем основните причини за него. [6]

Стремежът към една нова солидарност е подхранван от дълбоко установени убеждения; едно от тях е нуждата от споделяне. [7] Това е повеление, което може да събере заедно вярващи от различни религии, както и вярващи и невярващи.

Вярата в Бог

Солидарността между човешките същества може да намери солидна основа когато бъде отнесена към Бог, и все пак вярата в Бог често е поставяна под съмнение. Много вярващи имат негативна опитност на работните си места, там където учат, а понякога дори и в техните семейства.

Има много хора, които не са способни да повярват в Бог, Който обича точно тях. Има и много такива, които съвсем откровено задават въпроса: Как бих могъл да знам дали имам вяра?

Днес вярата се приема като риск, риск да се довериш.

Вярата не означава преди всичко и само придържането към определени истини. Тя е общуване с Бог. [8] Призовава ни да се обърнем към светлината на Бог.

Далеч от това да бъдем доведени до раболепие или до задушаване на личностната си изява [9], вярата в Бог ни прави свободни – свободни от страха, свободни за живот в служба на тези, които Бог ни поверява. [10]

Колкото повече расте вярата и доверието в Бог, толкова повече се разширяват сърцата ни, за да обхванат всичко свързано с хората по света, хората от всички култури. Нашите сърца също започват да имат способността да възприемат знанието и технологиите, които биха могли да облекчат страданието и да позволят на обществата да прогресират.

Точно като слънцето, Бог е прекалено заслепяващ за да можем да Го погледнем. Но Иисус позволява на Божията светлина да стигне до нас. Цялата Библия ни води към тази вяра. Абсолютния Бог намиращ се извън обсега на човешките възприятия навлиза в човешката реалност и ни говори на разбираем за нас език.

Кое отличава християнската вяра? Човекът Иисус и живото взаимоотношение с него. Никога няма да можем напълно да разберем това.

Христос на живото взаимоотношение

Ние сме поклонници, търсачи на истината. Да вярваш в Христос не означава да притежаваш истината, а да оставим него, който е истината, да ни завладее и така да се отправим към пълното и откриване.

Това, което винаги ще остане изцяло и изненадващо ново е това, че Иисус ни показа Божията светлина чрез един простичък живот. Божественият живот го направи още повече човек. [11] Като изяви себе си изцяло чрез простотата на един човешки живот, Бог възвърна вярата си в човешките същества; като даде и на нас способността да вярваме в човечеството. От онзи момент нататък ние вече не можем да изгубим надежда, както за който и да било в света, така и за самите себе си.

Като прие насилствена смърт без да отвърне с насилие, Иисус донесе Божията любов там където имаше само омраза. [12] На кръста той отказа да се предаде на фатализма и пасивността. Той обича до самия си край, и въпреки абсурния и неразбираем характер на страданието, той продължи да вярва, че Бог е по голям от злото и, че смъртта няма да има последната дума. Парадоксално, но неговото страдание на кръста се превърна в знак за неговата безгранична любов. [13]

И Бог го възкреси от мъртвите. Христос не само принадлежи на миналото, той е с нас всеки нов ден. Той ни предава Святия Дух, който ни прави способни да живеем самия живот на Бог.

Центърът на нашата вяра е Възкръсналия Христос, който присъства между нас, който е лично обвързан с любовта си с всеки един човек. Като обръщаме очите си към него, това предизвиква удивление и по-дълбоко разбиране на нашето съществуване.

Когато в молитвите си гледаме към неговата светлина, тя постепенно започва да свети вътре в нас. Мистерията на Христос става мистерия на нашия собствен живот. Нашите вътрешни противоречия и страхове може да не изчезнат, но чрез Святия Дух, Христос изцяло навлиза в това, което ни притеснява за самите нас, като по този начин разпръсва светлина в тъмните места в нас. [14]

Молитвата ни води както към Бог, така и към света.

Както Мария Магдалена видя Христос сутринта на възкресението, видя Христос жив, точно като нея и ние сме призовани да споделим добрата новина с другите. [15]

Призванието на Църквата е да събере в Христовия мир жени, мъже и деца от всички езици и нации по целия свят. Църквата е знак за това, че Евангелието казва истината; тя е тялото Христово оживено от Святия Дух. Тя доняся присъствието на този Христос на Живото взаимоотношение. [16]

„Когато Църквата слуша [17] неуморно, изцелява и примирява, тя достига до най светлия си момент – взаимоотношението на любов, на състрадание, на утеха, ясно отражение на Възкръсналия Христос. Никога отдалечена, никога в отбранителна позиция, освободена от всички форми на суровост, Църквата може да позволи на смиреното доверие на вярата да заблести директно в нашите човешки сърца.“ [18]

Да се опитаме да бъдем „Солта на земята“

Христос на живото взаимоотношение не дойде, за да отдели християните и да създаде едно изолирано общество; той ги изпраща да служат на човечеството като носят кваса на вярата и мира. [19] Видимата връзка между християните не е края, а служи за знак сред човечеството: „ Вие сте солта на земята“ [20]

Чрез кръста и възкресението си Христос установи нов вид солидарност между всички човешки същества. Чрез него разделението на обществото на опониращи си групи е вече преодоляно; в него всички стават едно семейство. [21] Помирението с Бог всъщност представлява помирение между човешките същества. [22]

Но ако солта обезсолее... Необходимо е да разберем, че ние Християните често помрачаваме това послание на Христос. Или по специално, как бихме могли да излъчваме мир ако останем разделени?

Намираме се в такъв исторически момент, в който трябва отново да вдъхнем живот на това послание за любов и мир. Бихме ли направили всичко, което е по силите ни, така, че освободени от погрешни схващания, да може да заблести с първоначалната си простота?

Бихме ли могли, без нищо да налагаме на сила, да пътуваме редом до тези, които не споделят нашата вяра, но търсят истината с цялото си сърце? [23]

В опитите си да създадем нови видове солидарност и да проправим пътища за доверието, ще има изпитания, както и винаги ги е имало. На моменти може да изглеждат съкрушителни. Какво тогава да направим? Начина, по който реагираме на личните изпитания, както и на тези през които преминават другите, не е ли да обичаме дори повече?

[1] Въпреки, че човешката солидарност винаги е била необходима, има нужда постоянно да бъде обновявана и да и бъдат вдъхвани свежи сили, като бъде изявявана по нови начини. Днес, както никога преди, в историята, е от жизнена необходимост за по-младите поколения да приготвят по честно разпределение на благата на тази земя, много по- справедливо разпределение на богатството, между континентите, както и вътре в самите държави.

[2] Възможно е да се даде тласък на нов вид солидарност. Тя се подхранва от убеждението, че историята на света не е предначертана. Нека да си спомним следните няколко примера,пред останалите: След Втората световна война, една малка група политически лидери, надявайки се, противно на всяка възможна надежда, повярвали в помирението и смело започнали да изграждат Европа в солидарност; През 1986 една мирна революция постигна дълбока трансформация във Филипините: Известното масово полско движение Solidarność, без да използва насилие, подготви път за свободата на няколко Европейски страни; Падането на берлинската стена през 1989 изглеждаше невъзможно няколко години преди да се случи; По същото време южно-американските страни тръгнаха по пътя на демокрацията и дадоха старта на невероятно икономическо развитие, поради което има надежда, че в най-скоро време ще се облагодетелстват и най-бедните; Краят на Апартейда в Южна Африка и протегнатата ръка на Нелсон Мандела доведоха до помирение което надхвърли всички надежди; Съвсем скоро станахме свидетели на края на политическото насилие в Северна Ирландия и в Баската република.

[3] Катаклизмите в световната икономика повдигат редица въпроси пред нас. Геополитическия баланс на силите се променя. Неравенството расте. Това, което ни е давало сигурност в миналото, е изгубило сила днес. Това може ли да е причина да помислим по-задълбочено над изборите, които правим в живота си.

[4] Бедността не засяга само материалния живот. Тя може да се изразява в липса на приятели, невъзможност да се открие смисъл в живота, да нямаме достъп до богатства каквито са поезията, музиката, изкуството – всичко, което ни отваря за красотата на творението.

[5] През 1989 в Източна Германия, в навечериято на падането на берлинската стена, организаторите на уличните демонстрации помолили всеки един от участниците да носи запалена свещ. С една ръка държали свещите, а сдругата ги пазили от вятъра, така че не им останали свободни ръце, с които да извършват насилие.

[6] Младите испанци участници в движението indignados в Мадрид ми писаха: „ Всичко може да се случи ако ситуацията не се оправи. Много хора са безработни; губят домовете си и основните си човешки права. Има много объркване и гняв поради несправедливата правна, икономическа и социална система, фалшива демокрация, която не гарантира правата на гражданите записани в нашата конституция, на правото им на дом и на физическа и умствена цялостност... Вие попитахте какво може да направи Тезе за нас. И нашият отговор: вие може да правите това, което вече правите, и да ни покажете как да запазим вътрешния си мир. Имаме нужда от вътрешния си мир. Ние имаме нужда от вашата молитва и цалата обич, която сте ни показвали досега. Също така може да помогнете да споделим повече информация с други млади хора, които са загрижени за същите неща като нас.“

[7] Разбирането, че западните страни не са призовани толкова много да дават хуманитарни помощи на Африка, колкото да осигурят справедливостта на този континент. Същото нещо важи и за други страни като Хаити; Хаитяните имат такова силно чувство за лично достойнство и са с такава автентична вяра, но все пак са били едни от най-зле третираните и унижавани в историята.

[8] В множество случаи, Папа Бенедикт XVI, е подчертавал, че личното взаимоотношение с Господ е основата на вярата, като например когато написа: „ Да бъдеш Християнин не е резултат на етичен избор или пък някаква благородна идея, а прживяване свързано със събитие, с човек, което дава на живота ни нови хоризонти и решителна посока.“ (Benedict XVI, Deus caritas est, Introduction, no. 1)

[9] Вярата ни има нужда да бъде постоянно пречиствана от проекции и страхове, понякога чрез вътрешна борба между съмнението и вярата. Нашият ум взима участие в тази битка и не се задоволява само със заучаване на неща на изуст. Точно за това много млади хора днес не са доволни от това само да изпълняват църковни традиции; за да мотивираме доверието във вярата, личното участие и убеждение е повече от задължително.

[10] Когато коментира думите на апостл Павел. „Защото, при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички...“ (1 Коринтяни 9:19), Мартин Лутер пише: „ Християнинът е свободен човек, господар над всичко; не е подчинен на никой. Но в същото време е слуга пълен с покоретво; подчинен е на всички.“ (Luther, The Freedom of a Christian)

[11] Иисус не беше просто един голям аскетик. Той правеше чудеса, особено такива на изцеление, но в решителният момент, когато можеше да докаже, че точно той беше изпратеният от Бог, на кръста, Бог остана тих, с тишина позната на всички страдащи, тишина която той се беше съгласил да сподели с тях. Беше трудно за учениците да разберат как така Иисус беше един беден месия. Те може би се бяха надявали, че той ще промени социалните и политическите условия на онова време; те не разбираха, че той основно беше дошъл да изкорени злото от корените му.

[12] “Когато беше изтезаван, той не отвърна със същото; когато страдаше той не отвръщаше със заплаха, но се довери на този който съди справедливо.“ (1 Петрово 2:23).

[13] Когато сме конфронтирани с неразбираемото страдание на невинните, ние често не знаем какво да правим. И въпросът, викът който отеква през човешката история, докосва сърцата ни: Къде е Бог? Нямаме готов отговор за това, но бихме могли да се доверим на Христос, който победи смъртта, и който е с нас в нашите страдания.

[14] Молитвата, съзерцанието на Божията светлина, се състои и в слушането.Чрез Писанията разбираме, че Бог е Този, Който ни говори, и понякога ни задава въпроси. И понякога, Христос е за нас бедният човек, който иска да бъде обичан, и който ни казва, „ Стоя на вратата ви и чукам.“ (Откровение 3:20)

[15] Погледнете Йоан 20:11-18

[16] Христос на живата връзка“ е израз на Брат Роже. Подобно на това теологът от Берлин, Дитрих Бонхофер, още докато бил съвсем млад, 21 годишен, въведе израза „Христос, който съществува като връзка.“Той още пише, че „чрез Христос човечеството е истински интегрирано във взаимоотношение със самия Бог.“ (Bonhoeffer, Sanctorum communio)

[17] Навсякъде в църквата, би могло да се практикува служение на слушане от мъже и жени, които са готови да се посветят на това.Има обикновени хора, които могат да практикуват такова слушане, каквото би било похвално и за ръкоположените служители.

[18] Брат Роже, En tout la paix du coeur

[19] Въпреки, че тази служба предполага заемането на противоположен курс от всичко това което обезчовечава обществото, предприема се преди всичко и в уважителен и конструктивен диалог с различните култури по света и от всеки исторически период. „Квасът проявява своята сила само когато е поднесен близо до тестото, и не просто близо, а когато се смеси с тестото до такава степен, че вече не можеш да го различиш от него.“ (Saint John Chrysostom, Homily 46 on Matthew)

[20] Матей 5:13

[21] Христос каза: „И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.“(Йоан 12:32). И апостол Павел каза: „Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски“ (Галатяни 3:28).

[22] Погледнете Ефесяни 2:14-18. Христос разруши стената разделяща Божиите хора и останалите; всички имат достъп до Бог. Солидарността не може да бъде ограничена до едно семейство или Нация; тя се простира отвъд всички местни и индивидуални интереси.

[23] Например, когато споделяте за въпроси като: Какъв е смисъла на моя живот? Какво ни дава посока? Каква цел може да осмисли моето съществуване?

Писмо от Чили

Jean-Patrick — 2011-01-25T14:19:33Z

Писмо от Китай

Jean-Patrick — 2010-01-18T20:33:54Z

Писмо от Кения

2010-01-18T15:36:29Z

От 26 до 30 ноември 2008 година се проведе среща в Найроби, на която участваха 7000 млади хора от различни региони на Кения, от други африкански страни, както и от другите континенти. Тази среща, етап в „поклонението на доверието на земята”, която провежда общността Тезе, беше приютена от повече от 80 енории на различни църкви в Найроби. Целта й беше да се спомогне за създаването на братски взаимоотношения, както и да се преодолеят грешните представи за другите хора, подсилени от липсата на контакт между народите и тежките рани на историята.

Монашеската община Тезе присъства на Африканския континент вече 55 години с малки групи от братя, които споделят живота на най-бедните. С годините братята са живели в Алжир, в Бряг на слоновата кост, Нигерия, Руанда и Кения. Вече 16 години някои братя живеят в Сенегал - в район на Дакар с преобладаващо мюсюлманско население.

Дезмънд Туту, почетният англикански архиепископ на Кейп Таун (Южна Африка), пише: „Африка е място, където разпъването и възкресението намират своето най-дълбоко значение, и където установяването на доверие и помирение е всекидневна реалност... Ние всички сме деца на Господ, и в Христа няма значение дали си руандец или конголец, бурундиец или кениец, нигериец или южноафриканец – всички ние сме едно в Иисуса Христа. Аз знам, че Общината Тезе също носи тази вест и че тя е солидарна с нас, когато се стремим да реализираме тези слова в Южна Африка, по целия африкански континент и в целия свят, където битуващият ‘стах към чуждото' трябва да се обърне в приятелство, примирение и доверие.”

В Африка изпитанията не унищожават чувството за достоинсто, което е толкова очевидно сред най-бедните. Житейските трудности не подтискат радостта, а сериозността не пречи на танците. Много са онези, които се отказват да се предадат на отчаянието. Често в предните редици са жените, които с изобретателността и постоянството си поемат множество задачи в семейството и обществото.

Пред лицето на раздорите, които разкъсват на части този континент, много хора смело продължават да борят за помиряване и умиротворение. Християните са призвани да устояват твърдо тази надежда – връзките между кръстените в Христа са по-силни от разприте. Съществуват африканци християни, които са платили с живота си за тези свои убеждения.

Това „Писмо от Кения”, написано от брат Алоис за 2009 година, беше публикувано по време на Европейската младежка среща в Брюксел в края на декември 2008 година.

Навсякъде по света обществото и начинът на поведение на хората се променят стремително. Докато невижданите възможности за развитие растат, несигурността също нараства, а безспокойствието за бъдещето става по-очевидно. [1]

За да вървят техническият и икономически прогрес ръка за ръка с нарастващото население, е необходимо да се потърси по-дълбок смисъл за съществуване. Пред лицено на умората и бедпомощност, която изпитват множество хора, възниква един важен въпрос: кой е изворът, от който черпим живот?

Няколко века преди Христа пророк Исаия посочва кой е изворът, като пише: „...а които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят.” [2]

Днес много повече хора, от колкото в миналото, са неспособни да открият този източник. Самото име Божие е разбрано неправилно или дори съвсем забравено. Може би съществува пряка връзка между заличаването на вярата и загубата на интереса към живота?

Как можем да отстраним всичко това, което прегражда този източник? Несъмнено, ако отдаваме внимание на Божието присъствие. Само така можем да черпим надежда и радост.

И тогава източникът започва да блика отново и нашият живот става пълноценен. И по този начин, ние можем да поемем отговорност за нашия живот – да го приемем като дар и от своя страна да го предадем на онези, които са ни доверени.

Дори ако имаме много малко вяра се получава един обрат, при който ние вече не живеем за себе си. Отваряйки на Бог портите на нашето сърце, ние подготвяме пътя Му и към много други хора.

Да поемем отговорността за нашия живот

Да, Бог присъства във всеки човек – бил той вярващ или невярващ. Още от първите си страници Библията описва по един красив и поетичен начин дара, който Господ дава на всеки човек чрез Своето дихание. [3]

Чрез Своя земен живот, Иисус открива безкрайната любов на Бога към всеки човек. Отдавайки Себе си до края, Той допуснал Божието „да” да проникне в дълбините на нашето човешко битие. [4] След Христовото Възкресение ние вече не можем да се отчайваме от света или от самите нас.

От тогава до сега Божието дихание, Светия Дух, ни се дава на веки. [5] Чрез Своя Дух, който живее в нашите сърца, Господ казва „да” на това, което сме. Ние никога не можем да се уморим от слушането на думите на пророк Исаия: „Господ благоволи към тебе, и земята ти се съчетава.” [6]

И така, нека да се приемем, че сме такива, каквито сме или не сме; нека дори поемем отговорност за всичко, което не сме избрали, но което ни прави, това което сме. [7] Нека се осмелим да творим дори от нещо, което не е съвършено. Така ще открием свободата. Дори и пренатоварени ние ще получим нашия живот като дар, и всеки ден като Божие „днес”. [8]

Извън предела на нашите възможности

Ако Господ е в нас, Той също така е пред нас. [9] Той ни приема такива, каквито сме, но също така ни призовава да излезнем от себе си. Понякога Той идва, за да наруши спокойствието на нашия живот, променяйки всички наши планове. [10] Животът на Иисус ни помага да гледаме на нещата по друг начин.

Иисус оставя Светия Дух да Го води напред. Той непрестанно пребивава в невидимото присъствие на Бог Отец. На това е основана Неговата свобода, чрез която Той е отдал живота Си в името на любовта. В Христа, връзката с Бог и свободата никога не са си противоречили, но по-скоро взаимно са се подкрепяли. [11]

Всеки от нас се стреми към абсолютното; ние се стремим към това с цялото си същество – тялото, душата и ума. Жаждата за любов гори във всеки човек – от детството до старостта. Дори най-голямата човешка близост не може напълно да я задоволи.

Ние често изпитваме този стремеж като недостатък или като празнота. Понякога от тях можем да загубим ориентацията си. Обаче това не е аномалия, а са част от нашата личност. Те са дар; те вече съдържат в себе си Божий призив, за да открием себе си.

И така всеки човек трябва да си зададе въпроса: какво трябва съм призован да направя? Не става въпрос за „големи дела”. Ние сме призвани да обичаме повече. Можем да изразим любовта само с цялото си същество, и без да губим време, от нас зависи да намерим начини да сме внимателни към ближните ни.

Трябва да правим и малкото, което можем

Да помогнем един на друг, за да се задълбочи вярата:

Толкова много млади хора се чувстват сами в своето съкровено пътуване. Двама или трима човека биха могли да си помогнат, като споделят и се помолят заедно, дори с онези, които твърдят, че са по-близо до съмнението, отколкото до вярата. [12]

Това общение намира поддръжка, когато то става в местната църква. [13] Енорията е общност на общностите, където всички поколения се събират, и където хората не избират ближните си. Църквата това е Божие семейство, общение, което ни изваждат от уединението. Там сме приети; там Божието „да” на нашето съществуване става реалност; там откриваме Божието тъй необходимо утешение. [14]

Ако енориите и младежките групи бяха преди всичко места на искрена доброта и доверие, места за гостоприемство, където ние сме особено внимателни към най-слабите!

Да преодолеем бариерите в нашите общества

Ако искаме да участваме в създаването на едно по-единно семейство на човечеството, ние не трябва ли преди всичко да погледнем на света „отдолу”? [15] Този поглед изисква цялата простота на живота.

Общуването между хората става все по-достъпно, но в същото време сред обществото цари разделение. Рискът за взаимно равнодушие между хората расте. Нека започнем да преодоляваме бариерите на обществото! Нека да отидем при тези, които страдат! Нека да посетим онези, които са презрени и унижени! Да помислим за имигрантите, които са толкова близа до нас и едновременно с това са толкова далеч! [16] Там, където нараства страданието, често расте и броят на конкретните добри начинания, те са като знаци на надеждата.

За да се борим против несправедливостта и заплахата от конфликти, както и да насърчим хората да поделят материалните блага, трябва да усвоим различни умения. Упоритостта в учението или в професионалната подготовка също могат да бъдат служба за другите хора.

Покрай вопиющите бедност и несправедливост, които ясно се виждат, има и друга бедност - не толкова очевидна. Това е самотата. [17]

Предубежденията и недоразуменията понякога се предават от поколение на поколение и могат да породят насилие. Има форми на насилие, които макар и безобидни както изглеждат, вредят и унижават другите. Това са издевателство и подигравките. [18]

Където и да сме, сами или с други хора, нека потърсим за практическите неща, които можем да направим в ситуация на бедствие. По този начин ние ще открием присъствието на Христа дори там, където съвсем не сме очаквали да го намерим. Възкръснал от мъртвите, Той е там - сред хората. Той ни върви пред нас на пътищата на състраданието. И чрез Светия Дух Той вече обновява лицето на земята.

[1] В много страни, въпреки ръста на световната икономика и на надеждата за развитие, бедните места само се разрастват, вместо постепенно за изчезват, а безработицата жестоко удря хората, особено младите. В Африка стремителният технически прогрес може да заглуши постепенното възмъжаване, което е толкова плодотворно в традиционните общества. Нещо повече, онслабва семейната и етническа солидарност. Как да се вдъхне нов живот в тези ценности, разширявайки границите на семейстното и на етническата група? Това би съкратило заминаването (отпътуването) на толкова млади хора, които влачат страната с по-високо ниво на живота,а последствията от подобно решение те не са в състяние да претеглят.

[2] Ис.40:31. Даже по онова време, когато са казани тези думи, умората била вече реалност: „Аз пък казах: напразно съм се трудил за нищо и напусто съм изтощавал силата Си” (Ис.49:4). И още: „Уморяват се и момци и отслабват, и млади люде падат...” (Ис.40:30). Но пророкът възкръсва надеждата: „ Той (Бог) дава сила на уморения...” (Ис. 40:29).

[3] Наистина има много пречки, които заплашват да задушат живота: несправедливостта, насилието около и вътре в нас, духът на съревнованието, нашите грешки, страхът или затвореността по отношение на другия, липсата на уважение към самия себе си.

[4] В обширните региони на Африка, например сред християните масаи, Христос се възприема като по-голям брат. Това съответства на думите на първите християни: Христос – Той е „първороден между многото братя”(Рим.8:29). Чрез Своите смърт и Възкресение, Иисус преминава рамките на семейната и етническа солидарност (вж. Кол. 1:18-20).

[5] На езика на Библията „дихание” и „дух” са една и съща дума. Пророците са провъзгласили, че със Светия Дух Бог сам ще обитава в човека (Йез.36:26-27). Чрез въплъщението на Христа, чрез Неговата смърт и възкресение, Светият Дух се дава „не по мера” (Ил.3:34). От тогава Диханието Божие непрекъснато действат в хората, за да станат един ден едино Тяло в Христа.

[6] Ис 62:1-4

[7] Да се приеме реалността такава, каквато тя е, не означава всичко да се приема или пасивно да се изтърпява това, което се случва. Понякога ние сме призвани да се съпротивляваме на неправдата или да я разобличаваме.

[8] Една от първите книги на брат Роже се казваше: Да живеем по Божему днес (1958). Той беше убеден в това, че за християнина е важно пълнокръвно да живее в съвременното общество, не изпадайки в носталгично съжаление за миналото и не забягвайки в в илюзорно бъдеще. Само в настоящия момент ние можем да посрещнем Бога и да живеем с Него.

[9] Едит християнин от Африка - блажени Августин - написал в ІV век такава молитва: „Ти си по-дълбок от моята дълбочина и по-висок от моите върхове”(Изповеди, Книга ІІІ, 6, 11).

[10] „Моите мисли не са ваши мисли”, говори Господ (Ис.55:8). Дева Мария също приема всичко произхождащо, даже и непостижимата смърт на своя Син, съхранявайки в сърцето си вярата в това, че Бог ще изпълни Своето обещание, а Той е обещал живот.

[11] По време на Синода на епископите в Рим през октомври 2008 година кардинал Даннеелс, архиепископ на Мехелена и Брюксел, провъзгласи: „Силата на Словото предполага, че слушащият е свободен да му отговори. Именно в това се заключава властта на Словото Божие. То не изключва свбодата на слушащия, то я утвърждава».

[12] Иисус казва: „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там Аз посред Тях” (Мт.18:20)

[13] Първите християни „и постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян.2:42). В Африка, както и в Латинска Америка и в някои страни в Азия, християните са събират не само в енориите, но и в своя квартал, с цялото село, в малките църковни общини. Те заедно се молят и се поддържат един друг. Човешката топлина и верност на всеки енориаш правят църквата место за истинно единение..

[14] В Африка често се гледа на Църквта като на Божие семейство, а Бог е като майка, която утешава. Даже пророк Исайя е писал: „Господ казва: както утешава някого майка му, тъй ще ви утеша и Аз” (Ис 66:13). Вж. Също Ис 49:13-15. Такъв поглед към Църквата предизвиква у нас борба за нейното единство. Невъзможно е безучастно да се помиряваме с това, че семейстното на Бога е разделено на различни деноминации.

[15] Немският богослов Дитрих Бонхофер е принадлежал към привилегированото съсловие на обществото, но по времето на Втората световна война участието в съпротивата го е поставило в крайно надеждно положение, а след това го е довело до затвора и смърт. През 1943 г. той писал: „С нищо е несровними опитът – изведнъж да се научиш да гледаш на великите събития на световната история отдолу, така както ги виждат изгнанниците, заподозрените, унижаваните, безвластните, угнетените и отхвърлените – с една дума онези, които страдат.”

[16] Въпреки усилията направени днес, за да се поддържа културата, която е заплашена от изчезване, и все пак нито една култура не се развива в безвъздушно пространство. В епохата на глобализация смсените култура са не само неизбежност, това е и предимство за обществото.

[17] За това напомня една кенийска поговорка: «Няма човек, който не може да стане сирак».

[18] Брат Роже пише в Устава на Тезе (1954): „Подигравката, тази отрова за общинния живот, е коварна, защото към нея прибягват, за да хвърлят в лицето на човека така наречената истина, нямайки смелостта да я изразят насаме. Тя е недопустима, защото разрушава личността на брата пред другите”.

Писмо от Кочабамба

2010-01-18T15:36:26Z

В Кочабамба, Боливия, от 10 до 14 октомври 2007 г. се проведе латиноамериканската младежка среща, която беше подготвена от няколко енории и семейства в града и близките райони. Тя събра 7000 участника, дошли от различни области на Боливия, от всички страни на Латинска Америка и от няколко страни на Европа. Това Писмо от Кочабамба за 2008 година е публикувано по време на Европейската младежка среща в Женева в края на декември 2007 година.

Примирението - това е огън

Заедно с младите хора от всичките страни на Латинска Америка, които се събраха в Боливия, ние си зададохме въпроса: какви пътища на надеждата можем да открием днес?

Боливийският народ, сред когото има социални и етнически различия,забравяйки конфликтите, се опитва да се насочи към справедливостта и мира.

На много места по света днешните проблеми и напрежения са породени от все още кървящите рани на Историята. Къде и как би могло да се намери изцеление, ако чувството за безпомощност печели почва пред неправдата?

Младите хора, които се събраха в Кочабамба, успяха да покажат, че различието, вместо да ражда разделения и съперничество, носи в себе си очакваното взаимно обогатяване и радост. [1]

В Боливия ние открихме смели вярващи, изразяващи чрез живота си евангелския призив да се борим, но с мир в сърцето.

Към източниците на примирението

Ние придобиваме сили за борба за мир в сърцето от личното общение с Живия Бог. Без духовен живот ние не бихми могли да бъдем решителни до края. В Господ ние намираме радост и надежда за живот, изживяни в пълнота.

Нима Бог не направи първата стъпка към нас? Чрез идването на Иисус Христос Господ показа, че е готов да встъпи в общение с всеки човек. Оставяйки се на Онзи, Който превъзхожда всяко разбиране, Господ става най-близък за нас.

Със Своята любов, Бог поиска да влезе в нашия живот. Той стана човек. Нещо повече, давайки живота си на кръста, Иисус Христос избра последното място. [2] Поемайки върху Себе си онова, което ни отделя от Бога, Той пое както нас самите, така и цялото човечество. [3] В замяна, Той предаде собствения си живот на нас. [4] И цялото Творение вече започна да се преобразява от това. [5]

Това общение с Бога се осъществява чрез молитвата – чрез Своя Дух Свети Господ идва, за да обитава в нас. Чрез Неговото слово и чрез таинствата, Христос отдава Себе си на нас. В замяна ние можем да Му поверим всичко. [6]

Нима по този начин Христос не донесе огъня на земята – огънят, който вече гори в нас?

Да разширим нашето приятелство, за да го разпространим

Ние не можем да задържим пламъка на примирението. Той осветява пътя, който поемаме, за да бъдем миротворци наблизо и надалеч. [7]

Когато осъзнаем какво Господ прави за нас, нашите взаимоотношения се преобразуват. И ние ще сме щастливи да достигнем едно истинско общение с другите, обмяна на живот, в който даваме и получаваме.

Евангелието ни приканва да направим първата крачка към другите, без да сме сигурни предварително дали те ще ни отговорят.

При някои обстоятелства, особено при разбити отношения, примирението изглежда недостижимо. Тогава трябва да знаем, че желанието за примирение е вече началото. Христос взима върху Себе си, сякаш, най-безнадеждното, а ние можем да Му доверим всичко, което се нуждае от изцеление. Това ни подготвя да се възползваме от възможностите, които ни се предлагат и да направим стъпка, колкото и малка да е тя, за да успокоим напрежението.

Примирението може коренно да преобрази нашето общество. Духът на Възкръсналия Христос обновява лицето на земята. Нека силата на Възкресението да ни тласка напред! Нека не се обезкуражаваме от сложните проблеми. Нека не забравяме, че можем да започнем от най-малкото. [8]

Общението на Църквата ни дава опора - тя е място за сприятеляване на всички. [9] “За нас Църквата е като майка, която слуша своите деца. Тя посреща, тя утешава.” [10] Това са думи на млада латиноамериканка, които ни накараха да се запитаме – можем ли да станем отражение на Божието състрадание?

В конфликтни ситуации дали ще можем да слушаме другите? При отговор “Да”, тогава толкова много разделения ще бъдатпо-малко болезнени. [11] Нека се опитаме да се поставим на мястото на другите.

Ще можем ли да намерим начини за честното разпределяне на благата? Нека се опитаме да насочим живота си към по-голяма простота, солидарност с бедността и по-голямо внимание към Творението.

Ще бъдем ли по-близо до онези, които са по-бедни от нас? Когато делиш с тях, се получава един жизнен обмен – те ни призовават да бъдем щедри, а ние се отделяме от нашето “аз”. Нещо повече, тяхната бедност ни помага да разберем колко сме уязвими. Чрез това обвързване ние допринасяме за уважението на достойнството на всяко човешко същество.

Бихме ли простили? Има ли начин да прекъснем веригата на нарастващото унижение? [12] Не става въпрос да забравим болезненото минало, нито да затворим очите си за несправедливостта, която продължава и в наши дни. Евангелието ни призовава да загърбим (да забравим) болезнените спомени чрез опрощение, и дори да се издигнем над чувството за очакване на нещо в замяна от другите. Така ние придобиваме свободата на Божии чада.

Да, ние искаме да се борим за всичко това, като имаме мир в сърцата; искаме да бъдем ревностни търсачи на общението, способни да разширават приятелството си и да го разпространим.

[1] Когато младите хора от провинцията пристигнаха в Кочабамба, носейки традиционните си носии, се получи един празник на цветовете!Беше такава радост да видиш млади хора от всички части на Боливия събрани заедно – от равнините и планините, от градовете и селата. Тази среща показа, че младите хора могат да допринесат, чрез начина си на живот, за създаването на “микроклимат на примирението”. За да стане Евангелието в Боливия истинска сила на помирение, все повече и повече християни, провъзгласявайки вярата, се отнасят с внимание към своето традиционно културно и религиозно минало.

[2] Според ап. Павел, примирението, осъществено от Христос, засяга цялото Творение. Той беше изпратен та “чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно” (Кол.1:20). Заради което, Иисус Христос, “Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил.2:5-11)

[3] На езика на поезията, вдъхновен от размисли над Св. Писание, в православната литургия се пее на Рождество Христово приблизително: Творецът, като видя, че човекът създаден от Неговите ръце е изгубен, слезе разкъсвайки небесата, и се роди от свята и непорочна Дева, Той възприе в Своето тяло цялото човешко естество.

[4] Един християнин от ІІ в. - св. Ириней Лионски дори казва: По Своята безконечна любов, Христос стана като нас, за да направи и нас Себе си в съвършена пълнота.

[5] Светия Дух е като душата на Творението: Красотата на видимия свят не би могла да остане такава без силата на Духа (...) Духът се намира навсякъде, приемайки и давайки живот на всичко живо на небето и на земята, като им дава сила. (Джон Калвин, "Институтите на Християнската Религия", І, ХІІІ,14)

[6] Общението с Бога не винаги може да се изпита на нивото на чувствата; присъствието на Светия Дух в нас е по-дълбоко. Дори без да чувстваме нищо, ние можем да се молим, дори чрез обикновени жестове – коленичене, отваряне на дланите. И така Господ е вече с нас.

[7] Христос изпраща в света онези, които призовава към Себе си. Вж. Марк 1:17

[8] Вж. Лука 10:1-16

[9] Ето как Роксана, една девойка от Боливия, говори за ролята на Църквата при ограничаването на социалното напрежение в Боливия, което беше преживяно наскоро: “Какво провокира протеста, яростта и безпокойствието на хората? Липсата на любов? Безпомощността се усеща от онези, които знаят, че техният глас е глас в пустиня? Когато искаш да споделиш страданието на народа, чувстваш нуждата да се приближиш по-близо до надеждата, идваща от Бога. И така, вратите на църквите се отвориха за постоянни молитви; камбаните биеха, приканвайки хората от различните енории на информационни срещи. Младите хора откриха силата на единството, солидарността и приятелството. Ние, младите хора, сме живата кръв на Църквата; нашето участие и енергия са крайно необходими.”

[10] Господ каза: Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще ли пожали сина на утробата си? Но, ако би я забравила тя, Аз няма да те забравя. (Ис. 49:15)

[11] Да се изслушваме един другиго е важно и в личните взаимоотношения, както в обществото, така и в международните отношения между нации и континенти.

[12] Една от изненадите на срещата в Кочабамба беше участието на множество младежи от Чили, имайки предвид враждебните взаимоотношения между двете съседни страни. В последния ден на срещата младите чилийци искаха да изразят своя жест на примирение към младите боливийци, като представиха на тяхното внимание едно отворено писмо с молба за опрощаване на всички минали и настоящи противоречия и конфликти.

Писмо от Калкута

2010-01-18T15:36:23Z

Преди тридесет години брат Роже пристигнал в Калкута заедно с братя и млади хора от различни континенти, живеел в беден район и участвал в дейността на майка Тереза с изоставените деца и умиращите. Той донесъл оттам Писмото към Божия народ, публикувано по време на младежката среща в катедралата Нотр Дам в Париж. По-късно той написал няколко послания и три книги с Майка Тереза.

Това посещение през 1976 постави началото на едно постоянно приятелство между нашата общност и християните от Индия. Посещения на различни места в цялата страната, две междуконтинентални срещи в Мадрас и постоянно пристигащата младеж на Индия в Тезе представлявали различните страни на тази дружба. И така Калкута продължава да ни напомня едновременно за човешкото нещастие и за лицата на онези хора, даващи живота си за най-бедните и по този начин да станат фарове на светлината.

И така аз си помислих, че е важно да се върнем в Калкута и да подготвим там една среща. Това събра заедно 6000 млади хора, повечето от Азия, от 5 до 9 октомври 2006. Тази среща беше опит да се даде ново измерение на “поклонничеството на доверието” – искахме да вървим заедно с младежи от Азия на техния континент, да ги изслушаме и да поддържаме техните надежди. Писмото от Калкута беше написано след тази среща, за да стане достояние на Европейската среща в Загреб.

Както продължаваме “поклонничеството на доверието по земята”, което събира млади хора от много страни, ние осъзнаваме все по-дълбоко факта, че цялото човечество образува едно семейство и че Бог обитава във всяко човешко същество без изключение.

В Индия, както и в други части на Азия, ние открихме, че тихото, естествено внимание, отдадено към Божието присъствие в цялото творение, включва в себе си уважение към ближния човек и онова, което е свято за него или нея. Днес, в модерното общество е доста важно да бъде съживена отново това внимателно отношение към Бога и уважението към човешките същества.

За Бога всяко човешко същество е свещено. Христос отвори неговите ръце на кръста, за да събере цялото човечество в Господ. Той ни изпраща, за да предадем Божията любов по различните краища на земята, и ние сме длъжни да предадем тази любов преди всичко чрез диалог на живота. Господ никога не ни предлага да се борим с помощта н власста с онези, които не Го познават.

Толкова много млади хора по света са готови да направят видимо единството на човешкото семейство. Те се стремят да отговорят на въпроса – как можем да се противопоставим на различните форми на насилие и дискриминация; как можем да прескочим стените на насилието и равнодушието? Тези стени съществуват между хората и континентите, но освен това те са съвсем близко до всеки един от нас, и дори може да се намерят в дълбините на човешкото сърце. В такъв случай от нас зависи да направим избор – да изберем ли да обичаме, да изберем ли надеждата.

Проблемите на нашето общество са толкова големи, че може да поощрят песимизъм. Избирайки любовта, ние откриваме едно свободно ространство за създаване на бъдеще за нас и онези, които са ни поверени.

Бог ни призовава да бъдем творци в Неговото дело, с минималните ни средства, а дори и когато обстоятелствата са неблагоприятни. Ако отидем при другите, понякога с празни ръце, за да го изслушаме, да се опитаме да разбереш ... най- безперспективната ситуация може да се промени.

Господ ни очаква сред онези, които са по-бедни от колкото сме ние. “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” [I]

И на север, и на юг големите различия поддържат страха пред бъдещето. Някои смели хора посвещават усилията си за промяната на структурите на неравноправието.

Ние всички трябва да се запитаме някои въпроси относно начина ни на живот. Трябва да опростим живота си. И тогава ще ни стане по-леко да отидем при другите с отворени сърца.

В наши дни има множество начини за разделяне на наличността с другите. Находчивите и честни начини на търговия, или микрокредити, доказват, че икономическия растеж и солидарността с най-бедните може да вървят ръка за ръка. Някои хора са готови с част от техните приходи да допринесат за установяването на върховното правосъдие.

За да придобие обществото ни по-хуманен вид е важно да споделим времето си. Всеки може да се опита да изслуша и подкрепи също така дори друг човек: изоставено дете, младеж без работа или надежда, лишените от нещо, по-възрастните хора.

Избираш да обичаш, избираш надеждата. Колкото и да вървим по този път, с удивление откриваме, че преди да сме направили каквото и да било, Бог вече е избрал всеки един от нас: “не бой се, защото Аз те изкупих, нарекох те по името ти; ти си Мой. Защото Аз съм Господ, Бог твой; понеже си скъп в очите Ми, многоценен, и Аз те възлюбих.” [II]

В молитвата ние принасяме себе си и поверените ни пред благия Божий поглед. Господ ни приема такива, каквито сме, с добрините ни, а също и с вътрешните ни противоречия и дори с недостатъците ни.

Евангелието ни дава надежда, че нашата слабост може да се превърне в порта, през която Светия Дух влиза в живот ни.

Преди тридесет години, Брат Роже написа в Калкута: “Молитвата е източник на любов за теб. В пълна саможертвеност поверявай себе си, своите тяло и дух. Всеки ден задълбочено чети няколко стиха от Писанията, за да се срещнеш лице в лице с Другия, Възкръсналия Господ. Нека в тишината, да се зароди в теб живото слово на Христа, след което незабавно го приложи на практика.”

Напускайки Калкута, той добавя:

“Сега напускаме след като открихме в сърцето на голямото страдание, удивителната енергия на един народ, и срещнахме свидетели на едно различно бъдеще за всички. Народът Божий може да даде своя принос за това бъдеще: разпръснат по целия свят, той може да изпълни притчата за съпричастността в човешкия род. И тази притча ще има достатъчно сила да се разпространи, за да разлюлялее дори и най-стабилните структури и създавайки общение в човешкия род.” [III]

Този апел на брат Роже днес е станал по-актуален от всякога. Разпръснати по света, християните могат да поддържат надеждата за всички, като насърчават живота си с тази удивителна вест: след Възкресението на Христос нашето човечество не е вече разделено.

Как можем да бъдем свидетели на Бога на любовта на земята, ако разделенията между християните се поддържат? Нека се устремим към видимото единство! Когато се обърнем към Христа заедно, когато се молим заедно, тогава Светия Дух е в нас и ни обединява. Смирено, в молитвата, ние непрестанно се учим да бъдем част един от друг.

Ще имаме ли смелостта във всички наши действия да имаме предвид и другите? Колкото повече се приближаваме до Бог и до Неговото Евангелие, толкова повече се приближаваме един към друг.

Една обмяна на дарове се случва при взаимното гостоприемство. Всички тези дарове са нужни днес, за да бъде чут гласът на Евангелието. Тези, които напълно се доверяват на Христа са призовани да предадат тяхното единство на всички. И хвалата на Бога може да се прояви навсякъде.

И така се изпълнява прекрасната евангелска притча: малкото синапово зърно израсна и стана голямо дърво, та небесните птици си виеха гнезда в клоните му. [IV] Вкоренени в Христа откриваме възможността да бъдем открити към всички, дори към онези, които не могат да вярват в него или са безразлични. Христос стана слуга на всички, Той никого не унижава.

Днес повече от всякога ние сме способни да живеем в общение извън границите на народите. Бог ни дава Своето дихание, Своя Дух. И ние Го молим: “да насочи нозете ни в пътя на мира.” [V]

1 В началото на своето служение папа Бенедикт XVI написа: “Всички хора принадлежат към едно и също семейство.” (Послание за Световния ден на мира, 2006)
В Калкута християните са малцинство сред другите големи исторически религии. В Индия напрежението между религиите води понякога до жестоко насилие. И все пак взаимното уважение представлява основата на връзките между вярващите. Празниците на всяка традиция се почитат от другите и дори могат да станат поводи за общение.

2 Млад мъж от Ливан, баща на семейство, ни написа докато бомбардировките в Близкия изток се усилваха и от двете страни: “Мирът в сърцето е възможен! Когато те унижават, се изкушаваш да унижиш и ти в замяна. Въпреки страданието и ненавистта, които нарастват все повече, въпреки желанието за мъст, което се надига в моментите на слабост, аз вярвам в този мир. Да, този мит тук и сега! ”

3 Някои братя от Тезе вече живеят тридесет години в Бангладеш сред почти мюсюлманско население. Те споделят ежедневието си с най-бедните и най-изоставените. Един от братята написа: “Ние осъзнаваме все повече и повече, че онези, които са отхвърлени от обществото поради тяхната слабост и тяхната безполезност са Божието присъствие. Ако ги посрещаме, те постепенно ни извеждат извън света на голямото съревнование и ни
водят към света на съпричастността на сърцата. Сред голямото разнообразие на религии и култури, нашето присъствие в Бангладеш желае да бъде знак това, че служението на уязвимите братя и сестри открива пътя на мира и единството.”
Начинанието на Майка Тереза в Калкута продължава да се поддържа и блести от нейните сестри. Грижата и любовта към най-бедните са очевиден знак на Божията любов. Толкова много хора по света вървят по същия път
на солидарността; къде бихме били ние на тази земя без тях?

4 Неравенството рано или късно води до насилие. 20% от населението в света, живеещо в най-развитите страни, употребява 80% от природните ресурси на земята. Отговорното управление на източниците на енергия и запасите на питейната вода стават все по-належащи въпроси.

5 По случай погребението на Брат Роже, настоятелят на Гранд Шартьоз Марселин Тиув написал: “Драматичните обстоятелства около смъртта на Брат Роже са просто външна обвивка, която спомага за достоянието на уязвимостта, която той виждал като път, предначертан от Бог, за да дойде и Бъде с нас. ” (виж 2 Кор.12:10)

6 Един християнин от ІV век добре показал как молитвата и служението взаимно се допълват. Според него участието в Евхаристията ни подбужда към солидарност с бедните: “Ти желаеш почетеш тялото на Спасителя? Същия, който казал Това е моето тяло, също е казал: Видяхте, че бях гладен и не ми дадохте да ям. Това, което не направихте на един от най-малките, вие не направихте на Мен! И така, отдай чест на Христа като поделиш собствеността си с бедните.” (Св. Иоан Златоуст, Беседа 50 на Матей)

7 Вече християните от първото поколение, това малцинство в целия свят, имали това убеждение: Христос срути стената на разделението между народите, като даде живота си на кръста. (виж Еф. 2:14-16)

8 Един християнин, живеещ в Палестина през VІ век написал: “Представете си, че светът е кръг, в който Господ е център, и че радиусите са различните пътищата на човешкия живот. Когато онези, които желаят да се приближат до Бога, вървят към центъра, като по този начин се риближават един до друг едновременно колкото и до Господ. Колкото повече се приближават до Бога, толкова повече се приближават един до друг. Колкото повече се приближават един до друг, толкова повече се приближават до Господ.” (Авва Доротей от Газа, Поучения VІ)

9 “Връзката на Църквата с другите религии е продиктувана от двойно уважение: уважение към човека в неговото търсене на отговори на дълбоки въпроси отнсно живота, и уважение към действието на Светия Дух в човека. (...) Всяка истинска молитва подтикната от Светия Дух, Който тайно присъства във всяко човешко сърце.” (Иоан-Павел ІІ Redemptoris missio, )
Като християни ние не можем да скрием факта, че сърцевината на нашата вяра е Иисус Христос, Който по неповторим начин ни свързва с Господ (виж 1 Тим. 2:5). За нас това не далеч не означава, че диалогът е невъзможен, а напротив тази безусловност ни въвлича в него, както неповторимостта на Иисус се намира в неговото смирение. Ето защо никога нямаме право в Неговото име да гледаме другите отвисоко, но можем само да ги приемем и да се оставим да ни приемат и те.

10 Един от онези, които ни подкрепят в тази насока е Дитрих Бонхьофер. В трудните периоди на 20ти век той даде живота си като мъченик. Няколко месеца преди неговата смърт, той написа в затвора тези думи, които пеем в Тезе:
Боже, нека мислите ми се насочат към Теб.
С Теб е светлина, Ти не ме забравяш.
С Теб е помощта, Теб е търпението.
Аз не разбирам твоите пътища,
Но Ти знаеш път за мен.

[I] Матей 25:40

[II] Исаия 43:1-4

[III] Брат Роже, Писмо към Божия народ, 1976

[IV] ВЖ Лука 13:18-21

[V] ВЖ Лука 1:79

Бъднина в мир

2010-01-18T15:36:18Z

Това писмо, написано от Брат Роже от Тезе и преведено на 55 различни едици (включително 24 азиатски), беше издадено по време на Младежката европейска среща в Лисабон. То ще е основа за размисъл през 2005 година по време на ежеседмичните срещи в Тезе, както и за срещите организирани в Европа или други места по света.

“Господ има намерение за вас за бъднина в мир, а не за лошо; Господ иска да ви даде бъднина и надежда” [1] Днес много хора бленуват за едно мирно бъдеще, за човечество, освободено от оковите на насилието.

Докато някои се страхуват за бъдещето и се чувстват в застой, съществуват млади хора по целия свят, които творят и са решителни.

Тези млади хора не се оставят да бъдат уловени в спиралата на отчаянието. Те знаят, че Господ не ни е създал да бъдем безразлични. Според тях животът не зависи от съдбата. Те са знаят, че това което би могло да парализира човешкото съзнание е скептицизмът и
обезсърчението.

И така те искат, с цялата си душа, да подготвят едно бъдеще, изпълнено с мир, а не с беди и нещастие. Те не осъзнават, че са изпълнили живота си със светлина около тях.

Някои са носители на мир и доверие в кризисни и конфликтни ситуации. Те продължават делото си дори, когато на раменете им тежат изпитания и неуспехи. [2]

Някои вечери в Тезе, под обсипания със звезди небесен свод, през отворените прозорци чуваме младите хора. Постоянно се удивляваме колко са много. Те търсят; те се молят. И тогава си казваме: техните стремежи за мир и доверие са като тези звезди - светли точици, които
светят в нощта.

Живеем във време, когато много хора се питат – какво е вярата? Вярата е простичко упование в Господ, което многократно се е вливало като вълна в хода на нашия живот.

Всеки от нас се случва да има съмнения. Няма за какво да се притесняваме. Нашето най-съкровено желание е да слушаме Христа, Който ни шепне: “Имаш ли колебания? Не се притеснявай; Светия Дух е винаги с
теб.” [3]

Някои, за тяхна изненада, са открили следното: Божията любов може да се изпълни дори в сърце, докоснато от съмнения. [4]

Едно от първите неща, които казва Иисус Христос в Евангелието е следното: “Блажени бедните духом!” [5] Да, блажени онези, които са тръгнали по пътя на простотата; простотата на сърцето и живота.

Едно чисто сърце се опива да живее в настоящето, за да посрещне всеки ден като Божий ден.

Дали духът на простотата блести във ведрата радост и в бодростта?

Едно чисто сърце не твърди, че да разбера всичко за вярата от самосебе си. То си казва: “Другите разбират по-добре какво ме безпокои. Те ми помагат да продължа по моя път.” [6]

Опростяването на нашия живот ни дава възможност да споделим с някого най-малката радост, за да облекчим страданието там, където има болести, бедност, глад... [7]

Личната ни молитва е също проста. Мислим ли, че за да се молим са нужни много думи? [8] Не. Няколко думи, дори несвързани, са достатъчни да доверим всичко на Господ, както нашите страхове, така и нашите надежди.

Чрез отдаването ни на Светия Дух ще открием пътя, който води от безспокойство към доверие. [9] Така ние му казваме:
“Светий Душе,
дай ни възможност да се
уповаваме на Теб всякога.
Много често забравяме, че обитаваш в нас,
че се молиш в нас, че ни обичаш.
Твоето присъствие в нас е доверие
и постоянно опрощаване.”

Да, Светият Дух запалва малка светлинка в нас. Каквато и вяра да имаме, Той събужда желание за Господ в нашите сърца. А обикновеното желание е вече молитва.

Молитвата не ни отдалечава от живота. Дори обратното, няма по-отговорно от това да се молиш. Колкото нашата молитва е по-проста и смирена, толкова повече сме водени към любовта, която трябва да изразим, чрез
живота си.

Къде можем да открием простотата, необходима, за да живеем според Евангелието? Някои думи на Христос ни дават отговор. Веднъж Той казал на учениците Си: “Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене,
защото на такива е царството небесно.” [10]

Кой може да обясни онова, което прави децата да общуват чрез тяхната вяра? [11]

И така ние искаме да кажем на Бог: “Господи, ти ни обичаш: направи ни смирени хора; дай ни простота в молитвата, в човешките взаимоотношения, в приемането на другите”

Иисус Христос дойде на земята не да порицава, а обратното – да отвори пътеките на общението на човешките същества.

Вече две хиляди години Христос присъства чрез Светия Дух [12], и Неговото таинствено присъствие е осезаемо в видимото общение [13], което събира заедно мъже, жени и млади хора, призовани да вървят напред заедно, без да се разделят един от друг. [14]

И все пак през вековете християните са преживяли много катаклизми: възниквали са разколи между онези, които са изповядвали вярата в същия Бог на любовта.

Преустановаването на общението е належащо днес; то не може постоянно да бъде отлагано за по-късно, до безкрай. [15] Ще направим ли всичко нужно, за да се събудят християните за духа на общението? [16]

Съществуват християни, които без да чакат вече се намират в общение с други християни в местата, където живеят доста скромно и просто. [17]

В течение на техния живот, те желаят да направят Христа настоящ за много други хора. Те знаят, че Църквата не съществува за себе си, а за света; те полагат закваската на мира.

“Общение” е една от най-прекрасните думи на Църквата. Тя не може да съдържа няма жестокост, а само прозрачност, прочуствена нежност, състрадание... и дверите на светостта ще се отворят.

Евангелието ни дава възможност да открием тази невероятна истина: Бог не създава нито страх, нито претиснения. Всичко, което прави Господ е да ни обича.

Чрез присъствието на Светия Дух, Господ идва да преобрази нашите сърца.

В простата молитва можем да видим, че никога не сме сами: Светия Дух поддържа в нас общението с Господ, не за кратък момент, а за направо във вечния живот.

[1] Тези думи са написани шестотин
години преди Христа. Виж Иеремия 29:11 и 31:17

[2] Тази година, когато се присъединиха десет нови държави към Европейския съюз, много млади европейци осъзнават, че живеят на континент, страдал от разделения и конфликти за много години, сега търси единение и тръгва по пътя на мира. Напрежението остава, разбира се, както и несправедливостта, дори и насилието. Те събуждат съмнения. Важно е обаче да не се спира по пътя: търсенето на мир се състои в основата на построяването на Европа. Но това не би било правилно ако се
прави само с цел да се създаде по-силен, по-богат континет, и Европа се поддаде на изкушението да се изтегли от собствените си граници. Европа става пълноценна, когато е отворена за другите континенти, солидарна с
бедените народи. Построяването й има смисъл, когато на нея се гледа като
стъпка напред в мирните отношения между всички членове на човешкия род. Ето защо, ако нашата среща в края на годината се нарича “Европейска среща”, ние предпочитаме да гледаме на нея като “покланничество на доверието по земята”.

[3] Виж Иоан 14:16-18,27. Бог съществува независимо от нашата вяра или съмнение. Когато ни обземе съмнение не значи, че Господ ни е изоставил.

[4] Веднъж Достоевски написал в дневника си: “Аз съм чедо на съмнението и неверието. Какво ужасно страдание ме донесе и все още ми носи този копнеж да вярвам, който става толкова по-силен в моята душа, колкото повече доводи се надигат в мен... Моята “осанна” премина през горнилото на съмнението.” И така Достоевски би могъл още да напише: “Няма нищо по-прекрасено, по-задълбочено и по-съвършено от Христос. Не само, че няма нищо, но не може и да съществува.” Когато този Божий човек изказва, че едновременно в него невярващия живее с вярващия, неговата страстна любов към Христос все още остава голяма.

[5] Mатей 5:3

[6] Дори нашата вяра да остане крехна, ние не се уповаваме само на нея, но и на вярата на онези, които са живяли преди нас, а също така и на обкръжаващите ни.

[7] Програмата на ООН за изхранване публикува наскоро карта на световния глад. Въпреки прогреса, постигнат през последните няколко години, 840 милиона хора гладуват, включително и 180 деца под пет годишна възраст.

[8] Виж Матей 6:7-8

[9] Този път на предаване маже да се открие
чрез простички песни, изпяти неколкократно, като например тази: “Душата ми намира упора и мир в Господ единствено.” Докато работим или си почиваме тези песни звучат в сърцата ни.

[10] Матей 19:14

[11] Едно деветгодишно момченце, което дойде, за да се моли с нас за една седмица, ми каза: “Баща ми ни напусна. Изобщо не го виждам, но все още го обичам и преди да заспя се моля за него.”

[12] Виж 1 Петр. 3:18; Рим. 1:4 и 1 Tим. 3:16.

[13] Това общение се нарича Църква. В сърцето на Господ църквата е една и не може бъде разделена.

[14] Колкото повече се приближаваме към Евангелието, толково повече се приближаваме един към друг. Всички разделения, които ни разкъсват, вече са към края си.

[15] Христос ни призовава да се помирим без отлагане. Не можем да забравим Неговите думи в Евангелието: “И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, иди първом се помири с брата ти.” (Мат. 5:23-24) “Иди първом”, а не “остави за по-късно.”

[16] В Дамаск, в Средния Изток, обкръжен от изпитания, живее гръцкият православен патриарх на Антиохия – Игнатий ІV. Той е написал тези удивителни думи: “Икуменическото движение се връща назад. Какво остана от пророческото събитие на предишните дни, въплътено в лицето на Папа Иоан XXIII и Патриарх Атинагор? Нашето деление прави Христос непонятен; то е
противно на Неговото желание да ни вижда в единство, “така че, светът да повярва.” Ние се нуждаем спешно от пророчески инициативи, за да изведем
икуменизма от изкривяванияна, което се страхувам, че ще бъде трудно. Имаме спешна нужда от пророци и светци, които да помогнат на нашите Църкви да си простят.”

[17] По време на посещението си в Тезе на 5 октомври 1986 г., Папа Иоан Павел ІІ
предложи начин за общение, казвайки на нашата община: “Желаейки да изразите чрез себе си “притчата за общност”, вие ще помогнете на онези, които са верни на деноминациите си, плодът на тяхното образование и избор по съсвест, но също така да се навлезне все по- дълбоко в общонстта – Църквата, което е Божия план.”

Незавършено писмо на брат Роже

2010-01-18T15:36:15Z

В следобеда на 16 август, точно преди да почине - Брат Роже извика един от братята и му каза: “Запиши тези думи внимателно!” След което замълча за дълго, докато формулира мисълта си. След което започна: “В тази степен, в която нашата общност създава възможности човешкото семейство да разшири ……” , и спря до там, прекалено изтощен, за да завърши изречението си.

Тези думи отразяват страстта, която го вдъхнови, дори на тази възраст. Какво имаше предвид като каза “разшири”? Може би искаше да каже: направете всичко възможно, за да стане по-осезаема за всеки любовта, която Бог има към всяко човешко същество без изключение, както и към всички народи по земята. Той искаше нашата малка общност да разкрие тази тайна на хората, чрез начина си на живот, в скромно посвещение на другите. И така, ние братята искаме отново да се посветим на това предизвикателство, заедно с всички онези, които търсят мир по земята. Седмиците преди неговата смърт, той беше започнал да се замисля над писмото, което щеше да се разпространи по време на срещата в Милано. Беше нахвърлял някои теми и текстове, които искаше да довърши и дообработи. Ние ги взехме точно както си бяха, за да обединим това “Незавършено писмо”, преведено на 57 езика. То е нещо като последно обръщение на Брат Роже, което ще ни помогне да продължим по пътя, по който Господ “разширява крачките ни” (Псалом 18:36/17:37)

Разсъждавайки над това незавършено писмо по време на срещите в Тезе всака седмица през 2006г., както и в който и да било от другите континенти, всеки човек може да се опита да намери начини да го завърши с начина на живот, който той или тя води.

Брат Алоис

“Мир ви оставям; Мир ви давам.” [1] Какъв е този мир, който ни дава Господ?

Най-напред това е вътрешния мир, мирът на сърцето. Този мир ни дава възможност да гледаме на света с надежда, колкото и често той да бива разкъсван от насилие и конфликти.

Този мир, даден ни от Бог, ни помага скромно да върнем спокойствието там, където то липсва или е застрашено.

Световният мир е толкова необходим, за да може да се намали страданието, и днешните и бъдещи поколения да не живеят в страх и несигурност. В Евангелието си, със смайваща точност , св. Иоан успява да изрази кой е Господ само в три думи: “Бог е любов.” [2] Ако можехме да схванем тези думи, ние бихме стигнали далеч, доста далеч.

Какво ни пленява в тези думи? Фактът, че те ни дават тази светла увереност, че Господ не изпрати Христос на земята, за да съди хората, а за да може всяко човешко същество да разбере, че той или тя са обичани и да намери пътя за общение с Бог.

Но защо някои хора са завладяни от чувството на любовта и знаят, че са обичани или дори закриляни? Защо други смятат, че изоставени?

Ако можеше всеки да осъзнае, че Бог стои до нас дори и в най-голямата ни самота. Той казва на всеки човек: “Понеже си скъп в очите Ми, многоценен, и Аз те възлюбих.” [3] Да, всичко, което може да направи Господ е да ни даде Неговата любов; в това се обобщава Евангелието.

Това, което Бог иска от нас и ни предлага е просто да приемем неговата безгранична милост.

Понякога ни е наистина трудно да осъзнаем, че Господ ни обича. Но когато открием, че Неговата любов е прошка преди всичко друго, нашите сърца намират мир и дори биват преобразени.

И тогава, в Бог ние можем да забравим теготите на нашите сърца: това е изворът, от който можем да почерпим свежест и нова жизненост.

Достатъчно ли сме наясно, че Господ има такова голямо доверие в нас, че за всеки един от нас е намерил призвание? Какво е това призвание? Той ни приканва да обичаме както Той обича. И няма по-голяма любов от това да се отдадеш на Господ, и на другите.

Който живее живот с център Бог, той избира да обича. И сърце, избиращо да обича може да излъчва безпределна доброта. [4]

Животът е изпълнен с красота и мир, за всеки, който се стреми да обича с доверие.

Всички, които избират да обичат и го изказват чрез живота си, са изправени пред един от най-важните въпроси: как можем да облекчим болката и страданието на другите, били те близо или далеч?

Но какво означава да обичаш? Би ли могло да се сподели страданието на най-онеправданите? Да, може.

Би ли означавало да бъдеш безкрайно добросърдечен и да пожертваш себе си за другите абсолютно безкористно? Да, разбира се.

И отново: какво означава да обичаш? Да обичаш означава да прощаваш, да живееш като хората, които са помирени. [5] А помирението винаги донася нов живот на душите ни.

В малкото планинско селце, където съм роден, в близост до нашия дом живееше голямо бедно семейство. Майката беше починала. Едно от децата, не много по-малко от мен, ни посещаваше често. Той обичаше майка ми все едно беше негова родна майка. Един ден разбра, че ще напускат селото и за него това не беше никак лесно. Как дете на пет или шест години би могло да бъде утешено? Изглежда нямаше нищо, което можеше да осмисли тази раздяла.

Малко преди смъртта си Христос казва на приятелите си, че ще получат утеха – Той ще им изпрати Светия Дух, Който ще им бъде подкрепа и утеха, и Който ще остане с тях завинаги. [6]

Днес Христос все още шепне в сърцето на всеки човек: “Аз никога няма да те оставя; Ще ти изпратя Светия Дух. Дори ако си в дълбините на отчаянието, Аз ще остана с теб.”

Да приемем утехата, която Светия Дух дава, означава да се стремим, в тишина и мир, да предадем себе си на Него. Тогава, каквито и трудности да срещнем по пътя си, ще успеем да ги преодолеем.

Толкова лесно ли се притесняваме, че ни е нужда утеха?

Има моменти, когато всички сме разтърсени от лични изпитания или от страданието на другите. Това може да доведе до колебания във нашата вяра или до угасване на надеждата ни. Преоткриването на вярата и мира на сърцето понякога изисква да сме търпеливи със самите нас.

Един вид страдание оставя дълбок отпечатък върху нас – смъртта на някой, когото обичаме; някого, от когото сме имали нужда, за да продължим тук в света. Но това изпитание би могло да бъде изцяло преобърнато и да ни доведе само до по-дълбоко общение.

Евангелската радост може да се възвърне при нас в мигове на извънредна мъка. Бог идва да разкрие тайната на човешкото страдание, стигайки толкова далеч, че ни въвежда в близко общение с Него. И тогава ние намираме пътеката на надеждата. Господ не ни оставя сами. Дава ни възможност да вървим към общение; онова общение на любовта, което е Църквата, едновременно толкова тайнствено и толкова крайно необходимо…Христос на съпричастността [7] ни предлага този огромен дар на утехата.

Това, че Църквата може да излекува нашите сърца чрез общителна прошка и състрадание, прави пълнотата на общението с Христос по-достъпна. Когато Църквата се стреми към любов и разбиране на тайнството на всяко човешко същество, когато неуморимо слуша, утешава и лекува, тя става онова, което е най-светло: кристално ясното отражение на общението. Търсенето на помирение и утеха е свързано с борбата в самите нас. Това не значи да заемем линията на най-слабата съпротива. Нищо вечно не е съдадено по лесен начин. Духът на общението не е лековерен. Води сърцето ни към по-голяма загриженост; към безусловна доброта; не се вслушва в съмненията.

За да бъдем носители на общението ще трябва да тръгнем по пътя на доверието и постоянно обновяващата се сърдечна доброта?

Вървейки по този път понякога ще се сблъскваме с неуспехи. Тогава ще трябва да си припомняме, че изворът на мир и общение е в Господ. Вместо да се обезверяваме, нека призовем Светия Дух върху нашите слобсти. И, през целия ни живот, Той ще ни помага да се изправяме отново и отново, вървейки от едно начало към друго за едно мирно бъдеще. [8]

В тази степен, в която нашата общност създава възможности човешкото семейство да се разширява …

[1] Иоан 14:27

[2] 1 Иоан. 4:8

[3] Исаиа 43:4

[4] На откриването на Съвета на Младежта през 1974, Брат Роже каза: “Какъв е смисълът на живота без любов? Защо да продължаваш да живееш? Каква е целта? Това е смисълът на нашия живот – да сме обичани завинаги, обичани във вечността, така че да сме готови да дадем живота си за любов. Да, щастливи са онези, които са умряли за любов.” Да умреш за любов според него означаваше да обичаш до самия край.

[5] “Да живеем като хора, които са помирени.” В книгата си “Перспектива за щастие?”, която излезе две седмици преди неговата смърт, Брат Роже отново обяснява какво според него озвачават тези думи: “Мога ли да припомня тук, че майката на моята майка интуитивно открила нещо като ключ към икуменическото призвание, и по този начин откри за мен възможност, която се опитах да приложа? След Първата световна война нейното най-съкровено желание беше никой да не преминава в живота си това, което тя беше преминала. След като християните в Европа бяха водили война един срещу друг, защо поне не се помирят, за да се избегне друга война. И така, бидейки от старо протестантско семейство, но преживявайки вътрешно помирение, тя започнала да посещава Католическата църква без обаче да прекъсва връзката с най-близките си. Дълбоко впечатлен от примера на живота ѝ, когато бях много малък аз открих моята христийнска идентичност в нейните стъпки, чрез “вътрешно помирение на моята вяра с мистерията на католическата вяра, без да губя близкото приятерство с никой”.

[6] Иоан 14:18 и 16:7

[7] “Христос на общението”. Брат Роже използва този израз при посрещането на Папа Иоан-Павел ІІ в Тезе на 5 октомври 1986: “Постоянното стремление на моите братя и мен е всеки млад човек да открие Христа, не изолирания Христос, а “Христос на общението”, представен в пълнотата на тайството на това общение, което е Неговото тяло – Църквата. Там, много младежи могат да намерят начини, за да посветят живота си до самия край. Там те ще намерят всичко необходимо, за да станат творци на доверието и помирението, не сáмо сред тях, но във всички поколения – от най-възрастните до най-малките деца. В нашата Общност Тезе, да следваш “Христа на общението” е сякаш огън, който ни изгаря. Ние бихме стигнали до края на земята, за да открием начини, да питаме, да призоваваме, да просим ако трябва, но никога извън, а винаги в това невероятно общение, което е в Христа.”

[8] Последният четвърти параграф беше произнесен от Брат Роже през декември 2004 година по време на Младежката среща в Лисабон. Това са последните думи, които той изрече публично.